Задгробен свят стеле се пред очите,
пореден сив близнак с реалността,
но сляп и глух оставам за лъжите,
че ражда нов живот за нас смъртта.

Нима е нов, когато с теб сме двама,
но всеки път пресечната ни точка,
размива се, превръща се в измама,
изплъзваш се от пътя ми, нарочно.

Усмихваш се, разтапяш ме, изгаряш
с дъха си нежен всеки миг и час,
пак думи тежки казваш, и повтаряш,
не съм за теб, не може, няма "нас".

И всеки път сърцето ми потрепва,
умира бавно, тихо ден след ден,
превръща се в искрица мимолетна,
проблясва с теб, угасва тъжно в мен.

И чакам здрача, смъртно уморен
от тази сладка, прелестна игра,
жадувайки да бъда укротен,
в ръцете ти гальовни през нощта.

Поне насън обичай ме, аз ида,
отново ще сме двама щом заспя,
не искам да се будя без да има,
за мен пролука в твоята душа.

Навярно ще я срещнеш в друг живот,
когато ще е ласкава. И твоя!
Река е времето, без спирка или брод,
но с много неочаквани завои.

Понесен по течението плувам,
по гръб, загледан в синьото небе,
да бъда волна птица аз жадувам,
пресичаща насрещни ветрове.