Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2018 18:08 - За голяма злина - голям лек. Трудността на прошката
Автор: elahikari Категория: Политика   
Прочетен: 267 Коментари: 0 Гласове:
1



 Реми Браг, “Фигаро"
Бог мрази греха, който обезобразява Неговото творение, но обича грешниците, които иска да избави от греховете им: “Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Послание на св. ап. Павел до Римляните 5:8). Френският философ Реми Браг разсъждава за силата на християнската прошка в интервю за “Фигаро”, след погребението на отец Жак Амел, заклан от ислямисти по време на служба през лятото на 2016 г. Погребението му се превърна в призив за мир и прошка за убийците.

 

image 

Реми Браг е френски философ, специалист по средновековна арабска и еврейска философия. Почетен професор в Университета Пантеон-Сорбона. Автор на многобройни трудове, сред които “Европа, римският път” (Europe, la voie romaine, 1992), “Царството на човека: Произход и провал на модерния проект” ( Le Rиgne de l"homme: Genиse et йchec du projet moderne, 2015) и “Накъде отива историята? Беседи с Джулио Броти” (Oщ va l"histoire? Entretiens avec Giulio Brotti, 2016).

 

Трудността на прошката

 

Какво друго можехме да направим? Да призовем за отмъщение? Да покажем кървавата риза, като в “Коломба”*? Да разхождаме ковчега и да крещим, че ще си го върнем стократно?

Да се молим за убийците не означава, че искаме и други да правят същото, нито че ги избавяме от човешкото правосъдие. Това означава, че вярваме, че имат или биха имали възможността да се променят. 

Това малко прилича на тайнството на изповедта или на покаянието, което сега се нарича “помирение”. Получаването на опрощение за греховете, които съм признал пред свещеник, съвсем не ме освобождава от искането на прошка от онези, на които съм навредил, да поправя това, което може да бъде поправено, и евентуално да изтърпя наказанието, което човешките съдилища ще ми наложат. Свещеникът, който приема изповедта на един престъпник, дори има за свой дълг не да го изобличи, а да го насърчи да стане затворник, ако е избягал от правосъдието. 

Трудността на прошката е, че тя не може да бъде дадена на онзи, който не я иска, който дори се хвали, че се е държал по този начин. Разбира се, можем да кажем на другия, че сме готови да му простим, ако той поиска. Това искане не е признак на унижение, то просто показва, че сме готови да приемем прошка. Така че това не е условие, още по-малко “танто за танто”. Но винаги има риск. Защото кой знае дали ще  ми простят?

Искането на прошка така или иначе никога не е удобно и на пръв поглед дори е много неприятно. Преодоляването на това първоначално неудобство изисква възпитание, което не всички са имали шанса да получат. Не е нужно да коментирам другите културни традиции, но установявам, че сред хората, чието семейство е френско от дълго време, когато християнството се е заличило, е трудно да отидат отвъд “негова е вината, той започна, аз нищо не съм направил…”.

 

Предлагането на прошка

 

Да кажеш на някого, който не иска прошка, че му прощаваш, само го обижда, защото той не си дава сметка, че е причинил зло. Това е също малко страшно. Преди известно време гледах репортаж по немската телевизия за пенсионерите, бивши високопоставени служители на ЩАЗИ, които приключват живота си с охолни пенсии. Няма следа от угризения при тях… А когато малко след падането на ленинистките режими от т.нар. “Източен блок”, Полската църква каза, че прощава на служителите на партията, които са смазали, ограбили и осквернили родината си, те протестираха: нямало за какво да им се прощава, защото те нямат за какво да се укоряват, точно обратното…

Що се отнася до Бог, той отдавна и завинаги е простил на цялото човечество чрез жертвата на Христос на кръста. Тук трябва да коригирам една много разпространена грешка. Въпросът никога не е дали Бог е простил на този или онзи грешник, или дали ще му прости, започвайки с този грешник, когото познаваме толкова добре, а именно с нас самите. Помним думите на Хайнрих Хайне на смъртния му одър. Той чул хората да шепнат:”О! Бог със сигурност ще му прости…”. На което отговорил: “Разбира се, че ще ми прости! Това му е работата…”. Нямам представа за смисъла, в който е говорел Хайне, и се обзалагам, че това е била горчива ирония. Но думата е дълбоко вярна: християнският Бог, който е самата любов, може само това - да прощава. Той иска само да ни прости. 

 

Какво означава прошката в християнството

 

Обширен въпрос. Християнското милосърдие често е зле разбрано. То не е лесен начин да изтрием петното с гъба, сякаш нищо не се е случило, както казваме учтиво на някой, който ни е настъпил: “няма нищо” или nix passiert

Бог, така както го виждат християните, приема много сериозно човешката свобода. Те имат много особена концепция за греха. Те не гледат на него само като на престъпване на моралния закон, не го разбират като утежняване на кармата, падане в материята, пречка по пътя на прогреса и още кой знае какво. Това, което наричат “грях”, е преди всичко рана, която нашата свобода сама си нанася, когато избира злото, рана, която я парализира. Докато не си призная грешките или лъжата, мога да имам само фалшива връзка с другите и да бъда разделен от самия себе си. Ако лъжа, например, ще принудя себе си да лъжа още повече, за да прикрия първоначалната лъжа, като много добре знам каква е истината. Ако обвинявам някого, знаейки много добре, че това е несправедливо, мога да се измъкна, само ако продължавам да го обвинявам, противно на всички доказателства. Влизам в капан, който се затваря върху мен.

Аз не само съм омърсен, но, което е хиляда пъти по-лошо, губя способността да желая собственото си добро и това на другите, наистина да искам истинското добро, с цялата си воля, а не само с благочестиво пожелание. Евентуално отровен от чувство за вина, аз губя кураж, убеждавам се, че никога няма да постигна това добро, за което имам представа и което искам да се сбъдне. 

Тук християнството определя ролята на Сатаната. Дори когато сме надхвърлили наивната представа за червено и рогато същество, много често го виждаме като противник на Бог. Сатаната е, както казва Библията и какъвто е смисълът на името му, “Обвинителят”. Той се опитва да ни убеди, че не си струваме Бог да се интересува от нас и затова е безполезно да се опитваме да се подобрим. Отстъпваме пред Сатаната не поради прекалена амбиция, а точно обратното - поради липса на амбиция. 

Вместо да търсим истинското добро, човешкото общение в любов и взаимно уважение, ние се обръщаме към лъжливи блага - богатство, власт и т.н. - които водят само до смъртоносна самота. Когато св. Павел казва, че “заплата на греха е смърт” (Римляни 6: 23), той не мисли за наказание, което идва отвън, а за логично следствие.

Свободата е, така да се каже, органът, който позволява да влезем в контакт с Бог, който е абсолютната свобода. Тъй като грехът пречи на този орган, се казва, че грехът “обижда” Бог. По-добре би било да се каже, че грехът “засенчва” Бог, в първоначалния смисъл на тази дума: той го прави неясен, разпространява мъгла между нас и Бог. Тогава виждаме само негова карикатура: небесно ченге, старец с камшик, стар спомен от детската стая. Изведнъж грехът ни води към отхвърляне на Бог. 

Бог, който никога не прекъсва връзката си с нас, отбелязва нашия отказ и го уважава. Той не се задоволява “да забрави всичко това”. Той се стреми да помогне на нашата свобода да се обърне навътре, за да може отново да желае добро. За тази цел му е бил нужен фин механизъм: история, последователност от завети, еврейския народ, когото избира за свидетел и сред който, според християните, отива да се въплъти, да умре и да възкръсне. Според тях заветът е едновременно концентриран в личността на Христос, в която се свързват човешката природа и божествената природа в една уникална личност, и се разпростира към универсалното, към всяка човешка личност. 

За големите злини - големи лекове: осъществяването на този сложен механизъм, който богословите наричат “икономия на спасението”, е много по-деликатно, отколкото просто да се изчисти сметката. Но уважението на човешката свобода беше на тази цена. 

Христос иска от нас да обърнем другата си буза, ако ни ударят. Но той не иска от нас да оставим да удрят плесница на ближния ни, а още по-малко да позволим да избягат безнаказано онези, които имат твърдото намерение да удрят плесници на възможно най-много хора…

Най-отвратителното е да проповядваме на ближния си да се остави да бъде ограбван, насилван или убиван, докато ние самите сме в безопасност. Един ливанец ми разказа, че по време на гражданската война в родината му през 70-те г. един френски министър отишъл при маронитите, за да им препоръча християнско смирение. Той добави, че мечтае да дойде във Франция, за да се изплюе на гроба на въпросния човек… Не е много мило, разбира се, но е разбираемо.

Но кога е подходящо да проповядваме прошка? Когато престъплението се е “утаило”? Христос иска от своя Отец да прости на палачите му, докато виси на кръста. Но да помолим Бог да прости на тези, които са извършили зло, не изключва да се борим с онези, които се готвят да започнат отново. Тази борба обаче не е роля на Църквата. Тя е силна морално, но слаба материално. Нужна е голяма морална сила, за да простиш, вместо да се отдадеш на омразата или злопаметността. 

Бог мрази греха, който обезобразява Неговото творение, но обича грешниците, които иска да избави от греховете им: 

 

“Христос умря за нас, още когато бяхме грешни”  (Послание на св. ап. Павел до Римляните 5:8).

 

“Коломба”, новела на Проспер Мериме, чиято основна тема е вендетата, войната между две фамилии, които взаимно си раздават правосъдие - бел. ред.

 

Откъси от Rйmi Brague : « Nous sommes tombйs dans une marmite chrйtienne quand nous йtions petits », 18/10/2016. Заглавието е на “Гласове”

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elahikari
Категория: Политика
Прочетен: 1820012
Постинги: 2299
Коментари: 1477
Гласове: 1565