Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2017 06:33 - Моля, напиши ми стих!
Автор: lexparsy Категория: Поезия   
Прочетен: 2361 Коментари: 3 Гласове:
9

Последна промяна: 30.10.2017 21:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
       Можем ли да бъдем каквито сме... чувствителни, съпричастни, откровени, спонтанни, провокативни, търсещи себе си и любовта си, различни, но еднакво добронамерени..., или да се приемем за грешащи, прикрити, ревниви и егоистични от страх да не изгубим любимите си хора или вещи, сляпо спазващи шаблоните на социалната етика, еднакви, но различно преднамерени?
       За да решим, ни трябва отправна точка, и тя е нашето Азъ, както започва молитвата на Глаголицата ни. Аз ни открива измеренията на нашите чувства и отношение към една красива Вселена, в която всичко е живо и се променя по Нейните Принципи, но и от самите Нас.
       Имаме избор да сме Аз, не като  поставим нашето праволинейно Его в центъра на Творението на Живота, да го консумираме и нарушаваме целостта му, а като възнамерим Свободата си по пътя на съзидателното съпричастие с Неговите Принципи.
       Страхотно е че имаме Избор!
       Ако имаме смелостта и силата да изразим Себе си, по естествен начин намираме мястото си в Мирозданието, по Неговите закони или поне се осмеляваме да оставим следа по която да си върнем спомените, или да коригираме отношението си.

***

-     Напиши ми стих! – така ми каза едно момиче, някога... Сега си спомням, че съм избрал да я послушам, защото намерих една тетрадка, където пише:

       Думите ми идват грешни,
       с мисли... още оглупявам.
       Римите ми стават смешни,
       как любов да обяснявам?
      
       Просто исках да покажа,
       че за тебе мисля пак,
       и мечтая да ми кажеш,
       че обичаш ме глупак.


       Хе-хе! Пубертетски смешно и наивно, но истинско. Всъщност това момиче ме накара честно да запиша мислите си, но това не значи, че съм бил смел и силен да споделя и да заслужа Любовта си. Сега осъзнавам, че съм имал Избор.
       Когато застанем сами с чувствата си пред лист хартия - няма кого да лъжем и сами се учудваме колко просто, естествено и разбираемо звучат душевните ни терзания. И разбираме, че имаме Избор да превърнем дори борбата ни за лично пространство в... любов.

       Остави ме да те питам,
       но без думи целуни ме!
       Остави ме да се скитам,
       но без повод прегърни ме.

       Остави ме да запаля,
       но за тебе притесни ме.
       Остави ме да се хваля,
       но безсрамно ощипи ме.

       Колко си красива, щастна!
       Можем да не мислим час!
       Искам с тебе да порастнем,
       Просто гушнати във нас.

       Поезията има стойност, когато я споделим с чувствата и емоциите и времето, когато сме я написали. Пишем я за да бъде споделена, или за да я спомним, а не да издадем стихосбирка или да участваме в социален търг на чувствата.
       Колко често имаме и любовта си и силата да простим, но не и смелостта да го направим, приемайки отношенията ни за битка, а чувствата за слабост.

       Си ли спомняме, какво ли
           казахме ли си, и как ?
       С думи няма да говорим.
           Търсим си очите пак.

       Сме ли мислили, така ли
           казахме тъй лошо чак?
       С мисли няма да го сторим,
           просто прегърни ме пак.

       Сме го правили, защо ли?
              Грешките са само знак,
       Пътя ни не е да спорим,
           а любов да правим пак.

       Какво отвръщаме, когато някой ни попита „Как си“? Правим го от етикет и имаме пет готови отговора от страх да не се възползват от някоя наша житейска или емоционална слабост. Така привикваме с този компромис на поведение на улицата в службата, че накрая се прибираме у дома и питаме любимия човек „Здравей, как си?“, вечеряме, гледаме телевизия и даже правим секс. Докато не се спънем в куфара на входа или не прочетем бележка на хладилника... Тя обикновено е в контекста „Сбогом! Обичах те, но отивам да търся себе си ...“!
       Но вместо да пуснем телевизора или да застанем пред компютъра, не пропуснахме ли да кажем ...

 

С музиката ми разказвай,
Себе си кажи без глас.,

песента си ми припявай,
Сподели я зарад‘ нас.

Търсим спомени в очите,
но зад строфите изпети
пак наум ще препрочитам

стихове за любовта ти.

Тоз’ рефрен не ми разказвай,

виж ръцете ти са хладни...
Моля, всичко не признавай!
Устните ни пак са жадни!

А може би, този, който ни обича ще оцени достойнството и смелостта да споделим слабостите си, вместо да ги прикриваме.

 Не крия себе си от демони,
       за да разкрия същността си.
       Не търся любовта ти в шепоти,
       а я заклевам в’ верността ти.

       Тъгата ми разбулена кори те,
       разказана е с глупостта си.
       Не доводи са мислите за теб,
       а сънища за любовта ти.

       Но ще затворя страницата сам,
       надраскана от грешни думи,
       А пък тетрадката ще сложа там...
       ще я намериш помежду ни.

       Всъщност всички имаме такава „тетрадка“ и тя не винаги е изразена в стихове.  Може да сме написали писмо, да сме нарисували картина, да сме запазили камъче от плажа. И не от историята, а от изкуството и културата на предците ни може да разберем, как са мислели и чувствали. и разбирането им не винаги е дефинирано в рамките и моделите на възприятията ни, а е едно усилие на абстрактното ни мислене.

       Сън сънувах на събуждане,

но с очи закрити бях,
И получих миг разбиране,

ама не савсем разбрах.
Търсих го за миг от мигване,

но и този миг проспах.
От съня си дет’ сънувах,

       само мисли пак разбрах.

Поезията ни е и отношението ни към всичко, което имаме Избор да осъдим, да осмеем, или да му дадем живот.

 

Трън убоде ми крака,

в мозъка ми стана гънка !

Щом написах го така

стана... поетична трънка!

       В една стара тетрадка винаги можем да прочетем несподелени мисли от Себе си. Нередактирани! Дори грешките и промяната на ритъма и смисъла на думите ще ни спомнят да си върнем чувството. А това е най-ценното... Защото, имаме Избор, ако сме забравили да обичаме, да се сетим че го можем и ако не можем да простим да си спомним как сме го направили.

Моля, напиши ми стих!

image


(споделено на дъщерите ми)




Гласувай:
9



1. emelika - "Моля, напиши ми стих!"
29.01.2018 18:13
„ Напиши ми стих!“ - Молба и гъдел скрит в едно.
Как равнодушна да остана след повика ти тих?
„За миг от мигване“ през слънчево валмо...


Мигът ни сътворява и преражда.
Безкрайното е нашия палач.
Морето ни преследва с кръгла жажда.
Спасява ни сълза върху клепач.

И силни сме, щом може да сме слаби.
Искрата надживява пепелта.
И залъкът е по-велик от хляба.
По-нужна ни е щипка от солта.

Не времето, а гръм ни покосява.
Мълчанието значи апостроф.
Най-предана е дългата забрава.
Най-истинска е кратката любов.



цитирай
2. emelika - „За миг от мигване“
29.01.2018 18:22
Мигнах 12 пъти. Отивам да погледам как луната се тъкми за пълното си затъмнение.
цитирай
3. lexparsy - Много ценя коментара ти Емелика
17.03.2018 12:13
и особено стихотворния ти отзив.
Бъди от всеки миг вдъхновена и преродена за нови красоти, които виждам че можеш да търсиш и откриваш :-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lexparsy
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1359633
Постинги: 484
Коментари: 4222
Гласове: 7372