Звън. Четвъртък.
Сънят спира на половина, но още вдишвам от въздуха му, с вкус на облаци.
Двор на стара къща. Оттук се вижда меката извивка на хълма.

Пейзажът се разсънва.

Още е сумрачно, но короната на разлистената ябълка
пръска сиянието си на цветчета.
Зад тънките пердета прозорците светлеят.
Портата е затворена, но в ключалката се вижда
стар железен ключ. Под нечии стъпки
чувам скърцането на дървените стъпала
към втория етаж.
В ръката си държа фотоапарат. В очакване съм зората
да изкачи клоните и да изгреят ореолите на дърветата.

Знам, че всичко това някога съм го преживяла.

Мирисите на диви треви ме преследват от години.
Това е и сън в зелено, и една друга реалност.

Обичам това място.

Ако има рай, той е тук – по южния склон на изумруденото възвишение.
С къщата, където всяка сутрин в седем часа слънцето кацва на комина.

Публикувано в Public Republic